


Анджей Сташук е роден във Варшава през 1960 г. Автор е на над 17 книги (белетристика, драматургия, есета и поезия). Преиздавани многократно в Полша, творбите му са преведени на немски, английски, френски, холандски, чешки и фински език.
Изключван от много училища, Сташук не завършва средно образование. Сътрудничи на нелегални опозиционни издания. Практикува много професии, включително уличен музикант и санитар в лудница. Тъй като определя себе си като пацифист, той лежи година и половина в затвора (за дезертьорство от армията), в който по собствените му думите придобива жизнен опит, без да е имало нужда да убива някого.
Днес той живее в усамотен район на планините Ниски Бескиди край границата със Словакия, където, освен че отглежда кози и лами, намира време да ръководи собственото си издателство “Чарне” (в превод на български – „Черно издателство”). Сташук е признат за най-големия съвременен полски писател и днес безспорно е най-известният полски автор в Европа и Северна Америка.
А от гостуването му в България през 2013 г. (заедно с Кш.Варга), преминало в засвидетелстван интерес от читатели и нашите културни среди, разбрахме колко по бохемски човечен и философски вглъбен автор е.
29 януари 2014 г., А. Сташук във в. "Велт": Европейската самота на Украйна (Европа умира от страх за благосъстоянието си)
Кадри от последните дни: революционери от Майдана в Киев са построили дървен катапулт. С него искат да обстрелват полицията. Когато в Полша казваме “украинци” имаме предвид “казаци”. Пред вътрешния ни взор възниква картина на безразсъдна езда. Но в отминалите дни казаците са се сражавали предимно като пехота. Те освен това са били майстори на обсадното изкуство. Изграждали са обсадни машини, наричани “хулайгород” и са служели за превземане на кули и стени.
Сега вече казаците строят и катапулти. Целият този Майдан, цялата тази украинска революция на снимките, по телевизията и в мрежата изглежда като фентъзи филм, примесен с катастрофичен разказ от бъдещето.
Когато през 2004 г. на Майдана се състоя “Оранжевата революция”, настана радостен празник, макар че зимата беше също толкова сурова. Хиляди млади хора от Полша прииждаха насам, за да подкрепят промяната. Най важните полски политици пътуваха до там. Музиканти изпълняваха песни, артисти организираха хепънинги на солидарността. Тогава навсякъде в Полша се виждаше оранжевият цвят. Под формата на шалове и кокарди, шапки и лентички, които се развяваха от антените на колите. Изглеждаше, че революцията е един радостен празник.
За разлика от тогава днес, понеже е истински опасно, понеже се води истинска, а не карнавална битка, понеже се пролива кръв и биват измъчвани хора, над Майдана в Киев се е спуснала тишина. Дори моята страна, проукраинска и винаги готова да се включи в чужди въстания и революции - изчаква, гледа, наблюдава. Няколкото години в ЕС и в Шенгенското пространство изглежда са ни научили на преценка и предпазливост. Ние не се втурваме както преди по барикадите. Оглеждаме се и чакаме какво ще каже останалата част от Европа. Не знам какво се случи с нас. Загубихме ли вярата си в смисъла на взаимната помощ?
При това сега на Майдана се случват неща, които са много по-важни и много по-опасни от онези през 2004 г. Как така? Да не би вярата и силата на украинците да са нараснали, а ние да сме ги загубили? Понеже междувременно сме свикнали със сигурността и охолството? Защо вече не скандираме, както тогава: “Киев-Варшава, рамо до рамо”? Защото карнавалът приключи. Сега цари мраз, вони на горяща гума и бензин, спуснала се е чернилката на нощта, самотата и страха: ще ни нападнат или не? Ще убиват или не?
Европа не е просторен континент. Доколкото изобщо е континент, а не просто един полуостров. Усещането за самота при такава гъстота от територии, народи и градове е нещо извратено и жестоко. Полша разбра какво е пълната самота (още по-лошо: предателството) през 1939 г. Това беше отдавна.
Но е достатъчно да си припомним за обкръжените от телевизионни камери Балкани. Балканите също бяха самотни и в същото време целият свят можеше да наблюдава как бяха превърнати в касапница. В сравнение с 1939 г. това беше голям напредък. Напредък в извратеността и жестокостта. Тогава повтаряхме лицемерно думите: на Балканите е така, там винаги е било така, на хората там това просто им харесва.
В случая с Украйна е по-трудно да прибегнем до такова лицемерие. Дами и господа, за съжаление това е вярно: хората се борят заради нас. Ако смятате, че така наречените “европейски ценности” са нещо, което може да се купи и притежава, грешите. Ако мислите така, най-добре ще е да построите стена около полуострова или географския нос Европа. За да направите от него гето на самодоволството, на привидната сигурност и на порнографското благосъстояние. И за да разположите наоколо стражи, които да внимават останалата част от света да не доближи, за да ни ограби. Ще живеем така, докато един ден не настъпи краят ни от страх, ендогамия и скука.
Не знам какво се случи с този континент, с неговата енергия, с неговия кураж, с неговия стремеж към разширяване, любопитство и жизненост. Някога бяхме в състояние да стигнем пеша до края на света, да опознаем обратната страна на земното кълбо. Да, правили сме ужасни неща, но имаме и велики постижения. Някога светът гледаше като омагьосан към този смешен полуостров в единия край на чудовището наречено Евразия. Днес самите ние сме застанали зад прозореца и страхливо надзъртаме иззад пердето: да не би някой, пази Боже, внезапно да започне “да припознава същите ценности”. А ако наистина не може другояче, моля, да стои колкото може по-далеч. Най-добре в някой Мордор.
Но нещата ще се променят. За ценностите се воюва. Не всичко може да бъде притежавано. Ценностите не могат да бъдат заобиколени със стена и стражеви кули. Не могат да бъдат превърнати в крепост, както средиземноморските брегове, които биват отбранявани срещу бежанците от Африка. Ценностите не могат да бъдат спрени на източната граница на Полша.
Украинската зима през 2014 г. е европейско поражение. Гледам кадрите от премръзналия Киев, хората, които са готови да умрат за свободата и се опитвам да се сетя за “европейски” бунт с подобна сила през последните десетилетия. Виждам Берлин през 1953 г., Будапеща през 1956 г., Прага през 1968 г., Гданск през 1970 г. Но когато става дума за другата половина от континента, ми хрумва единствено жалкият протест срещу заплахата за свободата в интернет. Отчайваща гледка.
По БТА и e-vestnik